Ако лишим архитектурата от присъщата й утилитарност, освободим я от ролята и на наш слуга и я възприемем като събеседник, то тогава  може да „затанцуваме“ с нея. Съвременният танц изследва връзките между човешкото тяло и пространството и в частност взаимодействието помежду им посредством хореографията и импровизацията.

image: stevenholl.com

Танцът и архитектурата боравят с пространството по идентичен начин, като и за двете изкуства то е в основата на творческия процес, то е тяхното платно и инструмент за себеопознаване и диалогичност. Комуникацията им е невербална, а изразните им средства са въздухът, гравитацията, климатът, формата, текстурата, мащабът, цветът, светлината, движението, статичността, ограниченията и тяхното преодоляване. Танцът превръща физическото пространство в място не за живеене, а за изживяване и композира тялото като скулптура.

image: archinect.com

Тялото като подвижен конструктивен елемент

Една от основните фигури на съвременния танц, хореографката Ана Халприн, която работи през 60-те години на миналия век, решава да „изведе“ танцьорите от трупата си от театъра и да ги внедри в градската тъкан. Според нея скелетата, халетата, индустриалните пейзажи и строителни площадки са много по-стимулираща сценография от стандартната стая с предварително зададени декори. Съвременният танц в нейните творби излиза от рамките на хореографията, той е базиран на моментното чувство и възприятие на танцьора за заобикалящото го пространство.

image: calisphere.org

В спектакъла „Хангар“ от 1957г. танцьорите на Ана плъзват по металните конструкции като подвижни болтове, греди или чудати предмети, отнесени от вятъра и кацнали по скелето. Сякаш конструктивните елементи и телата работят заедно, за миг статичната постройка се събужда, затанцува, а после потъва отново в покой. Халприн разглежда танца като израз на първичните сили, които бушуват в нас, а не като стилизиран ансамбъл от движения. В нейните постановки  всяка архитектура губи статичност.

Танцьорът като жива скулптура

Тихите изкуства в лицето на архитектурата и танца се срещат в хореографиите и на още една блестяща представителка на съвременния пърформънс – Саша Валц.  В нейните постановки обаче танцьорите не излизат сред града, а се промъкват в сгради, предвидени за експозиция на статично изкуство, където под формата на подвижни скулптури се превъплъщават в част от изложбите.

image: zkm.de

Поредицата „Диалози с архитектурата“ е спектакъл, в който Саша Валц и танцьорите й навлизат в едни от най-популярните сгради за съвременно изкуство като Макси и Нойес Берлин, за да се провесят като цветни платна от тавана, да се разходят по стените като движещи се картини и да заживеят в кожата на произведения на изкуството. Танцьорите са предизвикани да се превърнат в обекти и да си взаимодействат с пространството и публиката.

Танцуващи скулптури красят и шедьовъра на архитекта Луис Бараган в Мексико. Къщата му, построена през 1948г., днес е световно културно наследство, музей и вдъхновение за много артисти и танцьори.

image: directorsnotes.com

Андрес Арочи изследва дизайна на къщата чрез танца. Протяжните движения на танцьорите и забавеният каданс на клипа „Аморфо“  ни дават време да се огледаме, да се спрем на акцентите на къщата и да ги преживеем заедно с танцьорите.

Емоцията е архитектът на пространствата

Несъмнено най-голямото име в съвременния танц е германската хореографка Пина Бауш. Вим Вендерс проследява творчеството й в едноименния филм „Пина“. В него са подбрани едни от най-добрите й спектакли, пресъздадени сред архитектурни и градски пейзажи.

Според Пина нейният танц не борави с готови сюжети, а задава въпроси, лични и дори болезнени. Нейните танцьори са предизвикани да изразят чрез движения най-съкровените си емоции. Спектаклите й са често сюрреалистични и трудни за разгадаване, но такова е ненужно според хореографката.

За нея творчеството не се стреми да се хареса, а да се самоопознае.

Архитектурата и градът в постановките на Пина съответстват на вътрешния свят на танцьора и емоцията, която пресъздава.

image: mymovies.it

Най-известната й постановка е „Кафе Мюлер“, в която танцьорите яростно се блъскат в столове и маси, докато обикалят из стаята със затворени очи. Пространството е мрачно, движенията – едни и същи, до пълно изтощение.

image: pina-bausch.de

Сомнамбулите от Кафе Мюлер олицетворяват безкрайната повтаряемост и неразрешимост на човешките взаимоотношения, в които всеки в крайна сметка се блъска изморено в собствената си самота.

Съвременният танц и архитектурата са онези две изкуства, способни да „пишат“ в пространството. Разговорът между двете ги изправя пред нови въпроси

image: straitstimes.com

Остави коментар с Facebook

Заредете още от Михаела Икономова
Load More In Концепции

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

Анти-архитектурата на Суперстудио
Поглед към радикални утопии, актуални и днес

Може ли архитектурата да бъде сведена до един единствен акт, до един универсален дизайн? М…