Снимка: bulgarian-photography.com

На фона на обществените вълнения в столицата и другите големи градове, където актуалните теми са плочки, фуги, сцени и винетки, ни се иска да обърнем внимание на един по-малко познат инфраструктурен обект у нас. Въженият мост над язовир Студен Кладенец е всъщност единственият път до родопското село Лисиците. Построен през 90-те години на миналия век, днес той е неразделна част от ландшафта на планинската местност.

Според различни източници, мостът се срутва през 1992/93 г. и година по-късно бива основно ремонтиран. Неговата конструкция е висяща, като предпазните парапети са окачени посредством вертикални окачвачи на главните въжета. Те, от своя страна, се явяват носещи елементи на настилката, която представлява не друго, а прости дървени дъски.

Ширината му е около метър, а дължината – 260, което го прави най-дългият висящ мост у нас.

Той, както и всички останали в България, са само пешеходни (Иванчев, 2015 г.), въпреки че по него се преминава и с мотоциклети. Негов проектант е инж. Петър Видински, а точната година на построяване остава неизвестна за нас.

Снимка: ahrida.org

В различни текстове и блогове на пътеписци се споменава, че мостът не отговаря на съвременните технически изисквания и че състоянието му не е добро. Местен техник се грижи за това да се подменят дъските и по него да могат да преминават пешеходци. Въпреки страховитата идея за преминаване на 260 м по люлеещ се мост с тук-там пролуки в настилката, не можем да отречем, че той се е превърнал във впечатляваща част от ландшафта. Погледнати отдалече, дъгите на неговите въжета правят поетична препратка към спокойните вълни на планинския язовир. Контрастът между необятния мащаб на хълмовете и равнинността на водата се допълва от привидно тънките нишки на конструкцията. Така от инфраструктурна гледна точка мостът става символ – на единството, свързаността и на човешкия отпечатък. Една такава интригуваща гледка можете да наблюдавате от средновековната крепост Моняк.

Снимка: pateshestvia.net

Питаме се защо мостът не отговаря на актуалните норми. Дали защото Родопите са онова красиво, забравено място, или защото няма наличие на средства. Едва ли е едно от двете. Може би е, защото сме отвикнали да мислим за онези 29 души, вероятно възрастни, които живеят в с. Лисиците и се нуждаят от моста, тяхната връзка със света. Тогава символът на единството, свързаността и грижата става освободен от смисъл. Това сякаш е част от по-големи проблеми, пряко свързани с инфраструктурата и регионалното планиране – обезлюдяването и голямата диспропорция в гъстотата на населението. Все още не сме се опитали да ги разрешим, а докато стигнем до там, ще оставим на приключенците да разказват за техните вълнуващи пътувания до забравените места на България. А утре пак ще си говорим за настилки, провалени проекти и сцени.


Източници:

  • Иванчев, Илия – „Мостове. История и съвременност“, София, 2015 г., стр. 94.
  • Село Лисиците и висящият мост“ – блог на Галя Тодорова
  • Село Лисиците IIч. – Човекът, който обгрижва моста.“ – блог „Моите пътища“

Остави коментар с Facebook

Заредете още от Георги Мърхов
Load More In Инфраструктура

Вашият отговор на Червеният мост в Самоков | Stroiinfo | Стройинфо Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

Разходка из модернистичен Смолян
Режисираните пространства в центъра на родопския град

Какъв по-хубав момент за предприемане на архитектурна разходка в наближаващия дълъг уикенд…