Поредният паметник на културата бе опожарен

Вчера социалните мрежи бяха засипани със снимки на една красива горяща сграда. Къщата на „Петте кьошета“ бе забелязана в пламъци около 17 часа вчера следобед. Движението на бул. „Скобелев“ бе спряно, а на мястото бяха изпратени екипи на пожарната.

За съжаление, тази история звучи като много други, за които вече сме чували и разказвали.

Достигнали сме момента, в който подобни случки дори не успяват да изненадат обществото и най-вече хората, интересуващи се от културно наследство. През последните години подобни „инциденти“ зачестиха все повече. Умишленият палеж, описван като инцидент, дори стана незаменима част от една и съща последователност, която всеки амбициозен инвеститор минава, докато достигне построяването на мечтаната нова сграда.

Съдбата на тютюневите складове в Пловдив, които бяха жертва на подобен вандализъм, е известна на цялото общество. Тя достигна и извън пределите на страната ни. Събитията около опожаряването им, желанието за възстановяването и социализирането им и други намерения на Община Пловдив се превърнаха в най-голямата сага в сферата на опазването на културното наследство.

Опожаряването на царските конюшни през юли 2018 г.

През 2018 г. станахме свидетели на още един подобен „инцидент“. Този път с царските конюшни в София. Ако се разровим в близкото минало, ще открием още много такива известни и неизвестни примери.

Защо обаче искаме да разрушаваме културното наследство. Не е ли редно да го пазим?

Може би този въпрос си задава всеки човек, отдаващ значение на миналото, културата, наследството. Най-често срещаният отговор тук бил, че обществото цени културата, ние просто сме свидетели на алчни собственици, които бленуват за повече квадратни метри на ключови локации. До голяма степен, точно това е причината, но и в крайна сметка и собствениците са част от обществото и то очевидно няма еднозначно мнение по въпроса.

В случая със сградата на бул. „Скобелев“ сценарият изглежда класически. Собствениците на имота имат намерения към нова инвестиция още преди 10 години. Сградата е удостоена със статут през 1976 г. поради архитектурните си качества и притежава най-ниската категория – ансамблово значение. По неизвестни причини той е свален с решение на експертен съвет към СЕСОНКЦ към Министерството на културата през май 2012 г.

Архиви на район „Триадица“ също показват, че сградата е предвидена за разрушаване до септември 2016 г. С намеса на общината обаче това не се случва. След това липсват официални данни за развитието на случая със сградата до вчера, когато се случва инцидента с опожаряването.

Къщата заснета от Етюд-и-те на София през май.

Вчера като следствие от случката, множество потребители в социалните мрежи споделиха възмущението си от случващото се с културното ни наследство и липсата на ефективна протекция на примерите, които свидетелстват за богатото ни минало и архитектурна история. Коментарите на потребителите предвидиха и скорошно събаряне на опожарената сградата и изграждането на нова такава на мястото ѝ, най-вероятно офис или търговска такава.

Последователността при подобни сценарии вече е напълно ясна и за обществото и институциите. Оттук обаче следва въпросът защо нищо не се променя и подобни ситуации продължават да се случват? Ние оставаме странични наблюдатели на подобни събития, които не стават повод нито за предприемането на нови мерки и законови рамки, нито за санкции към извършителите и собствениците.

А трябва ли въобще да подхождаме към проблеми с културното наследство чрез въвеждане на санкции, а не стимули?

Тук логично си задаваме и друг въпрос, а именно защо в наши дни притежаването на сграда – недвижимо културно наследство, се е превърнало от благословия в бреме. Собствениците на подобни къщи масово се чувстват ощетени от държавата и общините и търсят всевъзможни начини да се отърват от „проблема“. Те търсят други по-печеливши инвестиционни решения, а не скъпата и трудна реставрация.

Тютюневият град в Пловдив. Също жертва на същото систематично разрушаване на култура.

Отговорът на този въпрос би бил доста комплексен, тъй като множество фактори влияят върху подобни възприятия и случки – липсата на осъзнатост за значението на културните ценности, липса на отношение към културата като цяло от страна на обществото и други причини, свързани с общественото възприятие. В крайна сметка обаче за запазване на ценните примери, ние сме зависими от техните собственици.

Днес единствения стимул, който българското законодателство предлага на собствениците на културни ценности, е опростяването на данък сгради. Междувременно възстановяването на подобни сгради е амбициозно финансово начинание. В основата за мотивацията или по-точно демотивацията на всеки собственик често стоят чисто парични причини, а не жажда за разрушаване. Реставрацията на подобни сгради е изключително скъп и сложен процес, изпълнен с множество рестрикции и бюрокрация, както споделят множество собственици.

Къщите в центъра на Прага.

Тъй като културните ценности получават статута си от държавата, би било логично към тях да се показва отношение и от страна на нея. Кога Националния институт за недвижимо културно наследство ще има възможност да предлага повече от даване и отнемане на статут и предлагане на ограничения? Вместо това, той трябва да разработва и прилага механизми, които да направят една реставрация възможна и достъпна.

Ако почерпим от чуждия опит, центърът на Прага е реставриран чрез покриване на частични разходи по реставрацията на сградите от страна на Министерството на културата и чрез колаборация с частни бизнеси.

Варианти за промяната на възприятието на това да притежаваш културно наследство има.

Има практики и за промяната на цялостното отношение към културното наследство. Причините за подобни случки са ясни, проблемите на културното наследство са ясни. Мерките и предложенията за промяна обаче липсват. На колко още подобни на вчерашното опожаряване случки ще бъдем свидетели?