Skip to main content
search

Снимка: Фейсбук страница “Изоставено в България”

Днес отново засягаме темата за съдбата на най-ранната индустриална архитектура у нас. Една от много такива сгради у нас, тънещи в руини от години – ЖП заводът в София, бе официално разрушен през миналата седмица. Освен постове в няколко фейсбук групи, занимаващи се с тематиката за опазване на старите сгради, събитието остана далеч от публичния кръгозор.

В тази връзка ние решихме да се запознаем малко по-отблизо с историята и съдбата на едно от най-интересните индустриални предприятия от края на ХIX век у нас.

Снимка: Драгомир Маджаров

„Главната железопътна работилница“, както се е казвал заводът в най-ранните си години, е разположена зад днешната Централна ЖП гара в София. Построен е само 10 години след Освобождението – през 1888 г. и функционира от тогава до 2004 г., когато бива продаден на частна фирма, посредством търг с тайно наддаване.

След това съществува периодична поява на дебата за съдбата на сградата в общественото пространство, като множество граждански организации настояват за реставрирането ѝ и превръщането и в някакъв вид музейно пространство. 15 години по-късно обаче този дебат достига своя окончателен край с разрушаването на сградата.

Снимка: Стоян Гогов

Години наред в интернет се появяваха впечатляващи фотографии на зданието, които постепенно проследяваха превръщането й в поредната красива руина. Последната от тези снимки бе публикувана на 12 ноември тази година и официално бележи края на съществуването на ЖП завода в София.

Историята на сградата започва, когато младата българска държава стартира бърз и устремен процес на индустриализация след Освобождението. Строежът на нов железопътен завод цели да задоволи нуждите на новата железница, след като на територията на страната започват да се изгражда все по-гъста и модерна железопътна мрежа, която да подобри комуникацията между всички точки на България.

Снимка: Христо Узунов

В новото предприятие в София се произвеждат части за вагони и локомотиви, които започват да се използват по новопостроените ЖП линии. Работилницата се превръща в една от големите инвестиции на времето си в желанието на държавата да ускори всички процеси на индустриализация.

Така тя става едно от най-модерните и обещаващи за времето си съоръжения на територията на цялата страна.

През 1925 г. предприятието претърпява обновяване. Тогава биват построени големите халета с характерни детайли по фасадата като повечето промишлени сгради от това време. Постройките са изградени по проект на архитект Панайот Калчев.

Бомбардировките по времето на Втората световна война успяват да засегнат ЖП завода. Поради значимостта му за българската индустрия той логично се превръща в мишена на вражеските самолети. Въпреки това успява да оцелее без особени поражения.

След войната и промяната на политическата система в страната работилницата бива преименувана на Локомотивно-вагонен завод „Георги Димитров“. Тогава частично се изменя и функцията на зданието и в него започват да се произвеждат локомотиви.

Локомотив от серия 48. Снимка: Жеко Димитров

Така през 1948 г. между неговите стени е построен първият български парен локомотив – серия 48.

Опитът с производството не е много успешен и работата приключва след създаването на 3 такива локомотива. Това става причина заводът отново да се превърне в железопътен и да продължи работа върху части за локомотивите, като основно се насочва към подмяна на парните композиции в движение с дизелови и електрически.

През 50-те фабриката изживява своя разцвет. През 1949 г. започва производството на пътнически и товарни вагони и продължава дейността си до 1989 г. Като последствие на политическите промени в България през 1990 г. предприятието става Железопътен завод София.

Снимка: Стоян Гогов

В периода в него работят около 7000 души, но поради спада в дейността на БДЖ заводът претърпява сериозни финансови проблеми, които водят до постоянно съкращаване на персонала. Заводът фалира и официално затваря през 2003 г. и бива продаден през следващата година.

Около продажбата на завода има някои спекулации, които твърдят, че процедурата не е била прозрачна. Твърди се, че сумата, за която заводът попада от държавни в частни ръце е далеч от реалната стойност на предприятието. Площта на продадения имот е 241 декара и се намира в една от най-развиващите се зони на периферния градски център, а сделката бива сключена за сумата от само 9 милиона лева.

Снимка: Христо Узунов

Впоследствие активите на територията се разпродават и сградата остава в забрава, руши се постепенно, губи някогашния си чар. Както историята ѝ, така и архитектурните ѝ качества постепенно се загубват под влиянието на климатичните промени и вандалски прояви.

Заводът – образ на нашенския следосвобожденски прогрес, свидетел на цялата българска история на ХХ век, изпитал на свой гръб всички политически промени, през 2019 г. достига своята разруха.

Снимка: Драгомир Маджаров

Трябва да се говори повече за неясното и често трагично бъдеще на българската индустриалната архитектура. Най-явните образци на българския следосвобожденски прогрес и желанието за развитие днес се превръщат в едни от най-недооценените и пренебрегвани образи от нашето минало.

Те биват умишлено подпалвани, оставяни на саморазруха или просто събаряни. Предпоставките за абсолютната забрава на бижутата на индустриалната ни архитектура са очевидни – голямата им площ, апетитна за инвеститори локация и липсата на ясна визия за тяхното бъдеще ги превръщат в най-уязвимите образци на недвижимото ни наследство.

Нека си припомним историята и на още един представител на индустриалното наследство – тухлената фабрика в Батановци.

Зекие Емин

Архитект и изследовател със страст към историята, културното наследство и неговото адекватно преизползване и интегриране в реалностите на ХХI век. Вярва, че архитектурата е прякото отражение на човешката история. Тя е вечна - съществува физически от древността до наши дни. Аналогично писането е прякото отражение на нашите мисли и единственият начин да ги запазим във времето.

Остави коментар

Close Menu