Вирусът на вдъхновението и неговата стихийност

Днес нашият гост-автор Николай Стоянов ни разказва за “вируса” на вдъхновението и силата на неговата стихийност, откривайки и свързвайки на пръв поглед далечни паралели в архитектурата и изкуствата. Искрено благодарим на Николай за предоставената статия, а на вас пожелаваме приятно четене.

Виждали ли сте „архитектурна карта“ на бизнес процеси, нямащи нищо общо с архитектурата? Тази на пръв поглед „еретична“ идея има за цел да използва архитектурния понятиен апарат, като го приложи в коренно различна среда. Така с всеки последващ преход от една дисциплина в друга и в зависимост от дадения отрасъл, към който ще се „пришие“ понятието, се създава нова и специфична негова функция. По този начин се появяват екзотични концепции като „бизнес архитектура“, „метаболистична архитектура“ или пък „софтуерна архитектура“. Ще се опитам да ви разкажа за няколко такива примери на интердисциплинарност, както и за вечното търсене на вдъхновение, от което всички, независимо от професионалния ни път, се нуждаем.

Кулата Накагин, емблема на метаболистичната архитектура, архитект Кишо Курокава | Photo: Jordy Meow CC BY-SA 3.0

От бойни изкуства през ядрена физика до архитектурно идейно течение

Една от основните философски идеи за постигане на съвършенство в японското бойно изкуство карате е триадата: „ka, kata, katachi“. „Ka“ често се свързва с лицето, което практикува даденото изкуство. „Kata“ буквално преведено е „модел, матрица, стил“, към който всеки се стреми. „Katachi“, бидейки последната фаза, представлява личния опит от преживяването. Онова, което се постига само с много повторение и старание. Единствено големите майстори могат да достигнат до последното ниво на техника. За моя изненада открих, че в метаболистичното архитектурно течение се използва същата триада, но в различен смисъл.

Прочетете още: Капсулната кула в Токио с неясна съдба

Метаболизмът е следвоенен японски творчески кръг, който сравнява урбанистичното развитие с органичното развитие на живите организми. В случая с „ka, kata, katachi“ вдъхновението идва от теория в ядрената физика, която подпомага развитието на атомната енергетика в Япония. Арх. Кийонори Кикутаке приравнява „ka“ на същност, „kata“ на образец, а „katachi“ на форма. Тази триетапна методология към архитектурното проектиране се използва, за да се обобщи процесът от визията до конкретната му архитектурна форма. Оставяйки настрана самото биологично понятие „метаболизъм“, концепцията за метаболистична архитектура произхожда до известна степен от шинтоизма. Това е японска древна религия, която обявява всеки един обект във Вселената за одушевен и вечно трансформиращ се.

Отляво – Реклама за цигарени хартии „JOB“ на Алфонс Муха, 1896 г. Отдясно: Плакат на Стенли Маус и Алтън Кели за групата „Big Brother and the Holding Company“ (1966 г.) | Image: KQED

Ар нуво и психеделичната рок култура на 60-те и 70-те

Друг пример за любопитно вдъхновение е стилът Ар нуво, възникнал в края на XIX в. и познат ни със своите преплетени змиеподобни форми и култа към природата и женската красота. Това течение в изкуството е в отговор на фабричността и производството на конвейер. Но самата идея до известна степен копира средновековното византийско изкуство, както и японското такова, за да ги съчетае в нещо ново за времето си. Тази естетика се бунтува срещу викторианските порядки, затиснали Западна Европа в прегръдката на консервативния морал на корсета. Неслучайно в някои държави този стил е познат и като „Модерн“. Превъртаме лентата малко по-напред във времето и се озоваваме в 60-те години на XX в., но вече не сме в Европа, а в Северна Америка. Поколението на Виетнамската война и атомната бомба търси начини как да отговори на своята политическа класа и контракултурата на психеделичния рок изглежда като най-доброто решение.

В Сан Франциско млади художници и дизайнери се сблъскват с творчеството на един от бащите на Ар нуво – Алфонс Муха. Неговите флорални мотиви, първоначално имащи за цел да бъдат визуална критика към индустриализацията, сега ще бъдат противопоставени на военно-индустриалния комплекс. Стилът, който отбелязва началото на сексуалната и културна революция в Европа ще посрещне, макар и през халюциногенна призма, втората вълна феминизъм и международното хипи движение.

Отляво – Реклама на абсент от Анри Приват-Ливмонт, 1897 г. Отдясно: Плакат за концерт на „Pink Floyd“, 1966 г. | Images: clarkfineart.com, desertcart.de

Кино, код, картина

Не е тайна, че много режисьори се вдъхновяват за свои кадри от определени емблеми на художественото изкуство. Това е и лесен похват да създадеш нов език на комуникация между автора и зрителя. Така кадърът вече не е просто кадър, а знак на почит, намигване към зрителя и същевременно носещ емоционалната конотация на оригиналната творба.

Прочетете още: Squid Game – вдъхновения от архитектурата и изкуството

В „Лабиринтът на фавна“ (2006 г.) режисьорът Гийермо дел Торо препраща към испаноезичните си корени, като пресъздава фреската на Франсиско Гоя „Сатурн поглъща сина си“. Художникът рисува картината в един от най-мрачните си лични периоди на фона на провалилата се испанска революция (1808 г.) и постепенната загуба на слуха му. Самото действие на филма е 5 години след Испанската гражданска война (1936-1939 г.), когато и последните остатъци от партизанското движение биват унищожени от режима на Франко. Паралелите обаче не спират до тук. Сцената загатва за финала на кинематографската творба: доведеният баща на главната героиня ще я убие под въздействието на поглъщащите го страх и омраза. Така по средата на действието, заимствайки образа, митологията и сенките на двувековен шедьовър, дел Торо подсказва на любителя на изкуството замислената от него кулминация, но и напомня, че животът и изкуството често имат неприятния навик да се отразяват взаимно.

Ляво: “Сатурн изяжда сина си” от Франсиско Гоя (ок. 1819-1823). Дясно: Кадри от филма “Лабиринтът на фавна” (2006 г.; реж. Гийермо дел Торо. | Image: scene360.com

За смелостта да се вдъхновяваш

Един от по-любопитните анекдоти от света на изкуството е свързан с произхода на наименованието на движението на дадаистите. Градската легенда гласи, че името е избрано на събрание на творци, желаещи да сформират нов артистичен кръг. Те промушили френско-немски речник с меч, който се спрял на френската дума „dada“. Дума, с която децата наричали дървено конче-играчка.

За мен това е и разковничето на така бленуваното вдъхновение – неговата неопределена стихийност. То може да се крие под формата на болезнена емоционална травма, стогодишен плакат за цигарени хартийки или пък революционен метод за произвеждане на ядрена енергия. Важното в случая е не причината за самото вдъхновение, а че то каца по-често на рамото на онези смелчаци, които дръзват да прекрачат доктриналните и емоционалните линии, прокарани от тези преди нас, а нерядко и от самите нас. Понякога човек просто трябва да събори определени стени: кои – метафорични, кои – не.

Title image: metsawood.com