Изоставената белодробна болница в Радунци

Увеличаващите се случаи на заразени с коронавирус у нас и по света ни карат да обърнем поглед към забравени сгради и истории, чиято съдба, ако бе по-различна, щеше да ни помогне в такъв тежък момент. Такава е и болницата в Радунци – комплекс от сгради, създаден по времето на различни политически режими и изоставен само преди няколко години. Макар и с тъжен край, нейната история говори за царски особи, знаменити архитекти и значими лекари.

Борис III дарява 500 декара гори и ливади за болницата

Търсенето на подходящо място за нов санаториум, който да се бори с туберколозата, започва през 1935 г., когато комисия, назначена от Висшия медицински съвет, предприема обиколка из страната именно с тази цел. Проф. Васил Моллов, проф. Тошко Петров, проф. Руси Радков и инженер Печигаров извършват проучвания в рамките на 20 месеца. Така с указ на Цар Борис III се определят 500 декара гора и ливади от землището на село Дъбово, Казанлъшко за построяването и обзавеждането на санаториум Радунци.

Арх. Виктория Ангелова – Винарова

Проекта за санаториума прави една от първите жени архитекти у нас

През 1937 г. се провежда конкурс, който бива спечелен от арх. Виктория Ангелова–Винарова. Интересен факт е, че тя е едва третата жена, практикувала професията архитект в България след арх. Елена Маркова и арх. Мария-Луиза Досева. Макар и напуснала този свят на едва 45-годишна възраст, тя е автор на няколко значими проекта у нас като сградата на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството (днес Столична библиотека), Националния природонаучен музей, Първа девическа гимназия в Пловдив (днес АМТИИ) и Морското казино в Бургас.

Втора хирургия към Александровска болница, София, архитект: Виктория Ангелова-Винарова, П. Харбов и Б. Капитанов. | Изображение: Фондация “Български архитектурен модернизъм”

В болницата в Радунци също откриваме характерния почерк на арх. Ангелова-Винарова, която в този период борави с прийомите на модернизма – основната сграда е подчертано хоризонтална, а макар и вертикални – прозорците й се групират в дълги редици, позволяващи максимално ослънчаване. Балконите на стаите са обърнати на юг – към слънчевите лъчи и живописните планински склонове. Разпределението е ясно дефинирано дори и само с поглед към покрива – функционалните звена са оформени с няколко еднакви северни крила. Каменната облицовка по фасадите все още напомня за средствата и усилията, вложени в този мащабен проект.

Детската болница в Трявна е много сходен архитектурен пример. Прочетете тук.

Болницата е просъществувала въпреки Втората световна война

Дори и политическите, икономическите и социалните сътресения, предизвикани от най-смъртоносния военен конфликт в историята, не успяват да прекратят нейната история. Спреният през 1940 г. четириетажен строеж бива завършен след Войната и отваря врати на 1-ви ноември 1955 г. Тогава д-р Васил Нинов го нарича „най-големия на Балканите санаториум за костно ставна туберкулоза“. В последващите години той продължава да се развива – разкриват се отделения за различни форми на туберкулоза.

Състоянието на комплекса днес | Снимка: Фейсбук страница Мъглиж

През 1960 г. легловата база вече наброява 500, а две години по-късно – 600. В последващите години са открити бронхологичен кабинет, кабинет по урогенитална туберкулоза, патофизиологичен кабинет за изследване на дишането, бактериологична лаборатория и кабинет за очна туберкулоза. С това се дава възможност през 1964 г. санаториумът да бъде категоризиран като туберкулозна болница. Три години по-късно легловата база вече наброява 645, като заедно с това рехабилитационният комплекс се преустройва и обзавежда. Разкрити са и школи за квалификация и преквалификация с курсове по машинопис, ремонт на електродомакински уреди, хладилно дело, часовникарство, шивачество и плетачество.

Поглед към останалите сгради в комплекса | Снимка: Васил Богданов

Прочетете още: Преди и сега – как пандемиите са повлияли на архитектурата.

Как се стига до днешния изоставен комплекс?

Дали заради отшумялата туберкулозна заболеваемост в Европа или икономическите несгоди на късния социализъм, болницата в Радунци претърпява своя последен, освежителен ремонт през 80-те години на миналия век. През 2000 г. е преобразувана в „Специализирана болница за долекуване и продължително лечение на белодробни болести – Радунци“ ЕООД с 300 легла. Репортажи от 2015 г. разказват за тежкото финансово състояние на болницата и нейния фалит. Сградата първоначално се продава за сумата от 1 667 250 лв., но купувач не се намира. Данни от началото на тази година сочат, че няма кой да я откупи дори и за 480 000 лв. Така болницата с разгъната застроена площ 15 220 кв. м продължава да тъне в разруха.

Окаяното състояние на интериора | Снимка: Васил Богданов

Съдбата на комплекса в Радунци няма как да не ни натъжи или разгневи, особено в такива тежки моменти. Макар и оцеляла въпреки световните сътресения на Войната, тя не успява да премине през изпитанията на прехода ни от планова към пазарна икономика. Питаме се къде е грешката – в лошото управление, в липсата на системен подход в здравната политика и система или във всеобщата незагриженост за качеството на човешкия живот и здраве у нас? Сега разполагаме с увреден сграден фонд, който се нуждае от погасяване на задължения и изключително скъпоструваща реконструкция.

Дали такава реконструкция е възможен сценарий? Можем ли да сложим цена на общественото строителство, когато то е в интерес на гражданското здраве?