Стресът по време на заверки

Всеки студент по архитектура познава чувството – крайният срок за предаването и презентацията на проектите наближава, а те са доникъде. Първоначалните вдъхновения и силните концепции са избледнели с времето и многото корекции. Преправянията на проекта най-често водят до това седмица преди крайния срок още да си само на планове. Осъзнавайки, че това е положението на всички 3-4 от тях, стресът те обзема доста бързо и се подготвяш за идващите безсънни нощи. Естествено, винаги в последния момент всяко обстоятелство около теб започва да се обърква…

Промени в последния момент.

Виждаш се с преподавателя за последно и той открива голям недостатък в проекта ти, който е останал незабелязан цели 15 седмици. Изпадаш в дилема дали да го промениш и да започнеш отначало или да намериш начин как да защитиш решението си. В крайна сметка, архитектурните решения са субективни, а времето те притиска.

CAD-програмите изразяват собствено мнение.

Чертаеш линия, а тя не се захваща за края на съседната. Програмата не отчита пресечните точки, оразмеряванията се разместват и в един момент осъзнаваш, че през всички месеци си чертал в 3D, мислейки си, че правиш двумерни чертежи.

Софтуерът се срива.

Вече най-накрая си стигнал до разрези и може би фасади, когато без да искаш натискаш бутона Shift и скролера на мишката. Чертежът прави опит да се завърти, а на екрана ти излиза AutoCAD Alert: Autocad cannot continue. Осъзнаваш, че последно си запазил файла преди часове, а опитът за възстановяване на информацията от страна на програмата не сработва.

Повърхностите в SketchUp не се затварят.

Вкарваш чертежа в SketchUp и започваш да правиш модел. Искаш да „вдигнеш“ обемите, но повърхностите на подложката не се появяват и всичко остава само контури, с които, разбира се, не може да се работи тримерно. Така изпадаш в ситуацията, в която с часове чертаеш нови и нови малки линийки, за да запълниш повърхността. За да избегнеш тази безсмислена борба, може да прочетеш за тези 7 функционалности на SketchUp, които вероятно не познаваш.

Моделираш, а компютърът забива.

Променяният десетки пъти тримерен модел вече има над милион върха (vertexes), което кара сцената да забива при всяко завъртане и доста често да се срива. В резултат на това се увеличава времето, в което нервно чакаме компютърът да зареди и няма как да свършим полезна работа по проекта.

Използваш стар компютър.

Може би няма по-неприятно чувство от това компютърът ти да не може да смогне. По време на заверки всяка секунда е безценна и не можеш да си позволиш да чакаш до безкрай, докато визуализацията ти е готова.

Компютърът ти гърми.

Най-лошото нещо, което може да ти се случи по време на заверки. Бил съм свидетел на това как твърдите дискове на компютрите на мои приятели се повреждат и голяма част от информацията бива загубена. Затова винаги трябва да имаш резервно копие – във външен диск, облачно пространство или просто флашка.

Чертежите се принтират зле.

Вече си чакал няколко часа и е трябвало да дадеш цяло състояние за няколкото табла, когато виждаш, че зеленото се принтира като жълто, някои надписи са изчезнали, а мащабът на чертежите е сгрешен. Колкото и пъти да принтираш, винаги след това откриваш поредната грешка.

Плотерът остава без хартия или мастило.

Времето да представиш проекта си наближава и след последната безсънна нощ хартията в плотера свършва и таблото ти е принтирано наполовина. Така трябва да освидетелстваш смяната на ролката или тонерите, което в уморените очи изглежда като цяла вечност.

Макетът се разпада.

Прекарал си много часове труд в това да изработиш макет, може би дори си инвестирал в лазерно рязане или 3D принтиране на някои елементи. Залепяш всичко внимателно и накрая виждаш произведението си – разкривено, изцапано с лепило, с не много сполучливи дървета и падащи елементи. Няма нищо по-демотивиращо от неблагодарния труд, който осъзнаваш, че си вложил.

Представяш си, че макетът ще изглежда така, докато не забравиш лепилото отгоре…

В крайна сметка се справяш.

И виждаш, че не е било толкова страшно, колкото е изглеждало. От всички проекти, които са се получили не съвсем по начина, по който си си представял, винаги има онзи един, който си е струвал. Обръщаш се назад и виждаш, че си сътворил нещо с ума и ръцете си. И най-важното – научил си уроци, които ще помниш завинаги.