Замразихме строежа. Сега накъде?

Все по-настойчиво светът се обръща към темата за съживяването на неизползваемите сгради и замразените строежи. Търсят се най-ефективните начини за преизползване на съществуващото при възможно най-малка допълнителна намеса в околната среда. В България проблемът също е налице – замразените строежи заемат площ от стотици хиляди квадратни метри и са оценени на над 17 милиарда лева по данни на Камарата на строителите. 

Какви са причините строежите, които представляват инвестиции от такъв мащаб, да се разрушават вместо да бъдат преизползвани? Каква е вредата за околната среда и за обитателите на градовете ни?

А има ли начин да оползотворим тези вече съществуващи пространства?

Източник: Ройтерс

Проблемите със собствеността

Една от основните причини потенциално използваемите построени площи да останат неоползотворени е собствеността на замразените имоти. Голяма част от тях се притежават от частни фирми и инвеститори, които по различни причини не са успяли да реализират инвестиционните си намерения.

Част от тях все още не са попаднали под радара на бъдещи инвеститори (други частни лица и фирми), затова получават шанса да запазят своето място сред градския силует, докато други биват събаряни с цел нова инвестиция. Двете недостроени кули на ИПК „Родина“ на Цариградско шосе са всеизвестен подобен пример.

Кулите на ИПК “Родина” (архивна снимка – 2020 година). Фотограф: Денислав Стойчев

Повече за ИПК Родина четете тук

Между 2009 г. и 2013 г. в Народното събрание се обсъжда предложение, което гласи, че след 5 години от замразяването на даден строеж, той се счита за незаконен и се предлага за събаряне за сметка на собственика. Това предложение обаче не е прието по ред причини и обстоятелства, нито едно от които обаче, не засяга основния проблем – негативното влияние на подобни дейности върху околната среда. С този отказ на институциите за въвеждане на законови мерки, относно изоставените строежи, темата заглъхва, подобно на много такива обществено значими въпроси.

Възможен ли беше и друг вариант? 

Пренаписаният вариант на предложението може да звучи и по следния начин: “След 5 години от замразяването на строителни дейности, общината има право да придобие сградата, за да изпълни така належащите нужди за социални жилища, културни центрове, детски градини, болници и хосписи или да се организира обществен търг, който да привлече частни инвеститори.”

В хода на ревитализиране на незавършените “сгради” трябва предложената (нова) функция да бъде съобразена с пространствените дадености на конкретната незавършена сграда, за да се избегне случай, подобен на казуса Национална детска болница.

Изоставеният строеж в двора на Александровска болница. Източник: БГНЕС

Повече за детската болница четете тук

Екологичният проблем

В “най-добрия” случай изоставените сгради се закупуват от частни инвеститори, които ги събарят с идеята да построят на същата локация нова и съвременна „зелена“ сграда. 

Когато разрушаваме вече изградени обеми, на практика оставаме слепи пред факта, че сградата вече е оставила своя вреден отпечатък върху околната среда, чрез извършените върху нея строително-монтажни дейности, както  и произведените материали, вложени в нея. Вместо да продължим започнатото, ние се връщаме назад и започваме отначало – да строим и да замърсяваме.

Голяма част от строителните отпадъци, които днес достигат над 40% в световен мащаб, са именно от разрушаване на съществуващи постройки. Негативен страничен ефект се явява и количеството въглероден отпечатък, който процесът на заменяне на старото с ново оставя. 

Източник: Архдейли

Въглеродният отпечатък представлява количеството въглерод, освободен по време на производството и обработката на материали. Чрез запазване на съществуващата структура, обновяването изисква по-малко материали и следователно по-малко въглерод. Сравнение може да се направи и с новопостроена жилищна къща. Тя отделя около 45 тона въглероден диоксид при строителството си. Това е достатъчно въглерод за:

• Непрекъснато захранване на крушка за повече от 450 години;
• 10 обиколки на Земята с лека кола;
• 1 пътуване до Луната.

Да разгледаме един алтернативен пример от света

Докато проблемът в Европа и у нас продължава да се върти в порочен кръг, в Латинска Америка хората вземат нещата в свои ръце и намират начин да оползотворят един „мъртъв“ строеж.

Давидовата кула (Torre de David) във Венецуела е 45-етажна сграда, разположена в централния бизнес район на Каракас. Тя е втората по височина сграда в града и е предназначена за хотел и офиси. Строежът на сградата започва през 1990, но след внезапната смърт на предприемача и националната банкова криза, той е замразен, а кулата  се превръща в бетонен скелет в сърцето на града.

Давидовата кула. Фотограф: Иван Баан

Докато ние в България често наричаме изоставените строежи „сгради-убийци“, поради опасността, която представляват, 3000 венецуелски граждани избират да нарекат кулата свой дом. През 2007 година започват да се заселват и създават жилища чрез прегради от подръчни материали между откритите бетонни колони и успешно разделят пространствената непрекъснатост на сградата.

Поглед към вертикална комуникация в Давидовата кула. Фотограф: Иван Баан

През 2011 г. екипът на архитектурното студио със социална насоченост Ърбан Тинк Танк (Urban Think Tank) за първи път проявява интерес към Давидовата кула и я представя пред целия свят на Биеналето във Венеция. 

Фокусът на инсталацията им е как жителите на кулата успяват да създадат архитектура без архитекти. Обект на наблюдение са жилищните пространства, които хората създават спрямо техните нужди.

Те успяват да привлекат вниманието на обществото към това непознато, но важно място във физическата и социалната география не само на Каракас, но и на градската планета като цяло. 

Инсталацията на Ърбан Тинк Танк за Венецианското биенале, 2012. Източник: Архдейли

За обновяването на завод в Тилбург четете тук

Инсталацията им пресъздава ежедневието на жителите чрез фотографии, прожектиране на авторски филм и други похвати. В интервю екипът споделя:

„Вярвахме, че има нещо ценно, което да научим от това, което жителите на Давидовата кула са създали за седем години, без да се вписват в каквито и да е законови рамки и ограничения. Това, което открихме там не беше нито леговище на престъпност, нито романтична утопия. Кулата е сграда със сложността на град. Тя обединява формалната структура и неформалната адаптация, за да предостави спешно необходимите нужди за обитаване на жителите си.”

Източник: Ройтерс

Разглеждайки този пример за проактивно присвояване на една емблематична изоставена сграда в центъра на столицата Каракас се повдига въпросът: “Годни ли са всъщност тези пространства за обитаване, опасни ли са те или притежават неоткрит потенциал, който трябва да разгърнем?”.

Със “зелената сделка” и “Новия европейски Баухаус” темите за преизползване и ресоциализация на сградния фонд стават все по-водещи и ще продължим да се връщаме към тях, както в Европа, така и в целия свят. Тук възниква и въпросът “Каква е ролята на архитекта на тази социално-политическа сцена?” и какви решения може да даде на тези проблеми. 

Фотограф: Амели Лабурдет

Естествено, архитектът не може да е отговор на всички обществени проблеми, но той се явява като инструмент за осъществяване на социална, икономическа и екологична връзка. Появява се нуждата архитектът да поеме отговорност относно оформянето на заобикалящите ни пространства, независимо дали те са съществуващи и забравени, или нови и очаквани. Ще продължим разгръщането на темата в следващи статии. 

Какви алтернативни решения може да приложим в България, четете тук